Office by Alex Penny
Ехо!
Само да кажа, че не мисля, че имам времето и търпението да пиша И в този блог, тъй като имам още 2, които ъпдейтвам редовно и се грижа за тях, все едно са ми деца. Това ще ми е блогчето, в което ще пиша на български (трябва да се връщаме към родния език от време на време), но няма да е редовно. Ще си слагам линк в скайп или фейсбук като публикувам нещо ново, така че да знаете!
Така…сега към темите.
Знам кой чете тия български постове най-често (поне предполагам), затова за тях ще пиша. Но нека започна с малко пред-история. Старият ми клас беше много готин. Всички ме приемаха такава, каквато съм. Рошавичка, пълничка, вечно ухилена, с убийствен смях и добри оценки…на никого нищо лошо мислеща, приятелски настроена и дори леко луда. Бях приятелка със всички, цъкахме покемончета, карти Ю-Ги-О, лимки, играехме на котки и кучета в столовата и се гонехме целия клас по коридорите в свободните часове. Беше хубаво! Моето детство. С радост мога да кажа, че не е било травмиращо, изживяла съм всичко, което ми се полага - от радостите на кюфтетата от кал до болките на одраните колене. И всичко това с моят бивш клас…би трябвало да ги обичам много, нали? Е, обичам си ги, не мога да кажа нищо лошо за който и да било от тях. И странно защо, дори аз не мога да повярвам, че ще го кажа, но - факт…обичам новият си клас повече.
Не защото са по-добри, не са! Не защото се отнасят добре с мен, не могат да стъпят и на кутрето на 7-ми а клас. Обичам ги, защото виждам как стават личности. АЗ ставам личност с тях. Ние се запознахме, бяхме още дечица. Не, че сега не сме, но сме се развили ТОЛКОВА много, не е за вярване…и аз съм била там през цялото това време. И ще ви кажа нещо, което осъзнах чак днес - в предния клас нямах приятели, не знаех какво е чувството да обичаш някого от сърце (заради това и явно “всички” ми бяха най-добри приятели). Мислех си, че да харесваш някой е достатъчно, за да ти е приятел. Осъзнах, че не бих могла да съм по-далеч от истината. Мога да ненавиждам някого с цялото си същество и той ВСЕ пак да ми е по-близък от целия китайски народ, който се пише, че ме харесва.
И ето, копирам част от разговор, който водих днес с едно момиче:
[23:53:34] .Shosanna.: aз преди си мислех, че предния клас съм го обичала супер много
[23:53:43] .Shosanna.: предишната ми най-добра приятелка
[23:53:59] .Shosanna.: ценях я, но сега разбирам, че сме били просто добри познати
[23:54:08] .Shosanna.: към някои хора от класа (сегашния)
[23:54:32] .Shosanna.: изпитвам далеч по-силни и невинни чувства, без да целя някаква изгода
[23:55:03] .Shosanna.: искрено ги харесвам и ще ги помня цял живот
[23:55:20] .Shosanna.: нищо, че след 12-ти клас 1000000000% ще се разделим и най-вероятно няма да се видим повече
[23:55:54] .Shosanna.: искам
[23:55:59] .Shosanna.: НАЙ-ДОБРОТО за тях
[23:56:19] .Shosanna.: не за всички, естествено…нормално е да не ми допадат 28 човека
[23:56:32] .Shosanna.: но които са се наместили в сърцето ми, няма да излязат от там лесно
И да, няма да казвам имена, те си знаят кои са…пък и на лагера се напих последната вечер и казах повече, отколкото трябваше… :D Добре, че не беше на всички, ами само на 1 човек.
А по тоя повод, лагерът беше хем страшно готин, хем супер гаден, няма нищо по средата. Имаше хора, които не трябваше да са там…имаше хора, които трябваше да са там, но ги нямаше…имаше хора, които бяха там, но все едно ги нямаше…а имаше и хора, които въобще не знаех колко са готини преди да ги опозная там (за което съм благодарна). Но същите тия хора повече няма да ги видя за повече от 30 сек. в даскало и то само до май месец…е, живот. Както и да е, мисълта ми е, че когато завършим, ОПРЕДЕЛЕНО ще има хора, за които ще ми е мъчно и ще си мисля след 20 години.
Хора…хем ви обичам страшно много, хем понякога ми се иска да не бяхте такива задници, мамка му! :D Но да, осъзнавам, че сме много различни и никога няма да бъдем нещо повече от съученици. И все пак, ако бях в някой друг клас, щях да изпусна много от 4-мата човека, които за мен правят 10-ти “б”, това което е днес! :) Радвам се, че ви познавам, макар и Виктор примерно да се държи като пълен гъз понякога. Да си мисли каквото иска за мен, аз няма да си променя мнението за него - страхотен човек, но под приктитие…
И другата тема, защо не говоря толкова много. Леле, като си гледам писаниците от 2008-ма, ПАДАМ. Как съм можела да плямпам толкова много? Имам предвид в скайп, фейсбук, форуми, ала-бала. На кратко казано, всеки човек си има някаква психологическа повърхност, която се надрасква от повърхностите на другите и така стават най-различни форми. Нека кажем, че моята повърхност беше силно надрана, от човек, който не трябваше дори да познавам, до такава степен, че формата на моята повърхност беше напълно обезобразена и аз започнах всичко наново…да се опитвам да направя нещо красиво от грозните драсканици. Просто личността ми се промени…случва се понякога, не се тревожете, не е нищо фатално. Просто не съм това, което бях преди. People change. И част от това, което този човек ми направи включва моето скорошно поведение. Не смятам, че целият свят трябва да знае за проблемите ми. Вече имам проблеми с това да споделям, дори на най-близките си. Не че не искам, но просто нямам думи, какво да им кажа…
Да, бях наранена и само аз си знам какво ми е и какво ми беше. И колко пъти съм се спирала сама от необходимоста си да разкажа на някой за проблемите си. Все си мисля, че на никой не му пука толкова, колкото на мен и съм абсолютно права. Хората, които ми е кеф да слушам се броят на пръстите на 1-та ми ръка, пък колко ротативки трябва да търпя, да не ви казвам. Станала съм и по-груба, да! Защото щом аз не те занимавам с особата си, и ти няма да ме занимаваш с твоята. Такава е ситуацията, ако си ми скучен, няма да пиша, няма да се оопитвам да се свържа с теб…преживей го!
Честно, костваше ми супер много нерви, енергия и усилия да се науча да си премълчавам, но щом аз мога да го направя, могат и всички останали. Вече до такава степен не се опитвам да се свържа с никого, че понякога, когато ми пишат се чувствам супер раздразнена…шанс.
И 3-тата тема. Свети Валентин. Защо всички си мислят, че ми е кофти като съм сама?! Да не би да съм по-малко човек, или просто не изглежда нормално? Толкова ми е хубаво самичка, ако исках да съм с някой, досега да съм го намерила…не съм чак Франкенщайн, пък и градът е голям. Просто не виждам да има някакъв проблем, който да ви влиза в работата, баси! Ще правя каквото си искам, ще излизам с който си искам, ще се целувам когато аз реша. Deal with it. Мерси.
Иначе, честит Свети Валентин на всички влюбени двойки и честит Трифон Зарезан на мен и всички останали, които се чувстват прекрасно в кожата си!
Наздраве!
