Office by Alex Penny
Което значи, че остават по-малко от 2 месеца до заминаването ми за Финландия.
Което пък ме навежда на размисли:
Нещата, които терзаят малкото ми сбръчкано мозъче не са много, но все пак са достатъчно. Като за начало, “ЗАЩО” заминавам. Самото ми действие не подлежи на въпрос, така или иначе ще замина, ако ще да ходя до там. Но се дразня, когато всички започнат да ме питат защо, че дори и мотивационни писма по темата трябваше да пиша. Ами не знам, просто искам. По-скоро, причината, която изтъквам явно не ви се струва достатъчно силна. Искам да се срещна с Tage и Sturm und Drang. Оттам започна всичко! Сама съм си изградила някакви връзки и искам да се запозная с тези хора. Разбира се, че искам да опозная и финландският народ, но самата причина, за да потърся програмата за обмен на ученици преди 2 години си беше чисто и просто Tage & Sturm und Drang.
В последствие се запознах с много други хора, които също бих искала да видя - Минна, Риа, Джена, Яни, Марианна и други. Но все още най-много от всичко искам да срещна Таге и момчетата от СуД. 1-во, след всички неща, през които минах, мисля, че заслужавам в крайна сметка да стисна ръцете им. Помня, когато Таге ми изпрати техни авторафи миналата година и помня колко МНОГО се радвах! Тази година ще е годината на истината, обещавам. Въпреки, че мисля, че някои от членовете на групата са идиоти (визирам Джоел, който макар и да е добър бас китарист, няма да може да замени Хенка, поне не и за мен) и то мога да говоря от личен опит. Година и половина преди той да бъде назначен като бас-китарист, преди въобще Хенка да беше уволнен, аз си писах с него в продължение на месеци. И всичко беше прекрасно, наистина си мислех, че е печен. И след като създадох страницата на СуД във фейсбук (която бтв е официалната към настоящия момент и с останалите членове обсъдихме възможността да им помагам в администрирането), той започна да се държи като пълен задник. И така си остана. Но дами и господа, аз може и да харесвам групата, но не съм шибано групи, което да се унижава, за да се хареса на останалите. Просто спрях да поддържам какъвто и да било контакт с него…мда. И сега ще ми се наложи да го видя лично и на живо, ако искам да се запозная с всички, но това му е хубавото на колектива - няма да ми се налага да му обръщам внимание.
А Таге е най-великолепният фотограф, който познавам. Обожавам блогът му и чувството му за хумор. Считам се за късметлийка, че го познавам и сме в добри взаимоотношения (дори чете английския ми блог, ихууу).
Както и да е, мисълта ми е, че със заминаването ми много неща идват на преден план. Неща, които нямат нищо общо с България.
Но сега започнах да се замислям какво оставям зад себе си. Давам пример с Ивана. Дълго мога да говоря за това, че я обичам и колко прекрасен човек всъщност е тя, дори и да е на светлинни години от мен като характер. Та, ние стоим заедно от 8-ми клас. Същият чин, същите момичета. Така ми харесва - тя ми харесва! Не искам да променям нищо във отношенията ни, но след като няма да ме има за година (та вероятно и две), тя ще трябва да седне с някой друг и ще бъде с него цяла година (вероятно Румен). Ще ме забрави, сигурна съм. Страх ме е, че когато се върна тя няма да иска да стои с мен. Страх ме е, че Румен ще и допадне повече като другарче. Знам, че един проклет чин не решава дали ще си останем приятелки или не, но това са 40 минути по 6 или 7 часа на ден. Така се сближихме, така и ще се отдалечим. Първоначално тя седна с мен, защото госпожата я наказа. Не искам да бъда заместена с Румен или който и да било друг. Искам да съм с Ивана до края. Не искам да стоя с никой друг :(. Когато я няма със седмици, започвам да се чувствам зле и броя дните до времето, когато се връща обратно. Аз съм като Патрик - When she’s gone, I wait for her to come back. И затова е разбираемо, че не искам да заминавам, за да не бъда забравена.
Румен също. Той е едно страхотно момче, с което мога да говоря на всяка тема. Наистина го харесвам и може би в малко по-различна среда, щяхме да бъдем добри приятели, а не просто съученици. Което не променя факта, че аз гледам на него като на приятел и бих направила много неща за да го изкарам от някоя каша (както доста често правя). За него ще ми е мъчно и то много, но няма да се чувствам заместена от нещо, тъй като никога не сме били толкова близки. Няма как да бъда забравена, след като не съм запомнена, нали? Въпреки, че сме си прекарвали страхотно по кафетата с класа и на лагерите зимата, та дори и в класната стая, докато се изпитваме. Той просто не ме приема като приятел и това е ОК. Но аз ще се интересувам за него, докато ме няма.
Ще се интересувам и за Виктор и за Венци и за Дамян…за хората, които са ме забавлявали по някакъв начин. Ще ми липсват всички. Надявам се да успя да се върна за абитуриентската, защото искам да прегърна всички онези прекрасни хора, които ще оставят (и са оставили) трайна следа в моето съзнание. Искам да пея “Клетва” с тях и да рева от мъка по училището и миналите години заедно с тях. Искам цялата сантименталност - да я преживея, да се снимам с всички и след 30 години да погледна снимките, да се усмихна и да се потопя в спомените. <333 Затова ще се върна! Заради моят клас! :) (и после естествено пак ще офейкам, ахаха)
